За концлагеристът от Виетнам и идеалистът от гетото в Чикаго
| Category: ELECTIONS' 08 | 0 Comments
За концлагеристът от Виетнам и идеалистът от гетото в Чикаго
http://frognews.bg/Frog/index.php?option=com_content&task=view&id=7042&Itemid=1
Симеон Гаспаров
Историята
Късната пролет е на 1968-ма година. Американската армия във Виетнам води тежки и кръвопролитни битки по всички възможни фронтове в страната. Въпреки че ги печели, всички служещи в нея, като се започне от най-младия новобранец, та до най-висшестоящият офицер вече са убедени в едно – тази война е обречена и тя не може никога да бъде спечелена.
Армията е демолизирана, народите по светът се бунтуват срещу остарелите догми и консервативни режими управляващи техните държави. Студентите в САЩ, Париж и Прага излизат на улиците. Дългокоси хипита с китари в ръка кръстосват пътищата на Америка и Европа. Черните по гетата на Лос Анджелис и Чикаго са се вдигнали на бунтове, за човешки права и свободи. Социалното неравентсво, политическото напрежение, войната, надпреварата във въоръжавенито между страните от Изтока и Запада, икономическата стагнация правят така, че цяла Америка да изпадне в тежка и дълбока депресия. Хората в Америка, като че ли са се уморили да бъдат тези, в които целият свят е вперил очи и очаква да направят някакво чудо. Жителите на страната не искат повече да бъдат онези, усихнатите американци от цветните пощенски картички, с големите автомобили, с цъфналите ливади пред двуетажните им къщи и с басейните по дворовете им, на които тайно завижда целият свят. Хората искат нещо друго, нещо по-различно, нещо по-нормално.
Една нова надежда за излизането от кризата е блеснала на хоризонта. След убийството на Джон Кенеди, неговият брат, сенаторът Боби Кенеди, е обявил че иска да стане президент на Америка и да довърши започнатото дело на своя брат.
Към Боби, също като към дългоочаквания месия, дошъл да изведе страната към спасителният бряг се излива безкрайната народна любов и надежда за по-добро и по-смислено съществуване.
“Америка, каза Боби тогава, е последната най-добра надежда за спасението на човечеството.” Малко след това, през лятото на същата тази 1968-ма година, той бе убит от палестинсият терорист Сирхан Бишара Сирхан. А с това бе убита и надеждата за промяна в Америка.
Драмата
Лятото е на същата тази 1968 година. Главнокомандващият на всички американски войски във Виетнам, е освободил своите подчинени и се е затворил от няколко часа сам в офисът си. Притеснени офицери и секретарки се суетят пред тежката врата на неговия кабинет. Генералът е изправен пред най-голямото и трудно решение в своя живот, не само като комнадир и главнокомандващ, от чието решение зависи животът на хиляди хора, но и като човек и родител.
Името на генералът е Джон Маккейн. Той току що е получил съобщение, че синът му, който се казва също като него - Джон Маккейн и е смятан за загинал по време на акция, през 1967-ма година, е открит все още жив, затворен в най-тежкия виетнамски концлагер - Ханой Хилтън.
Генерал МакКейн току що е получил оферта от бунтовническите власти на Виетнам, която му предлага замяна и скорошно освобождение на синът му, за сметка на по-скорошното освобождаване на командири и бойци от виетнамската армия. Генерал МакКейн е предупреден, че синът му издъхва, че е подложен на нечовешки мъчения и че трябва да вземе решението си бързо.
След няколко часа, затворен сам, със своята болка, мъка и отчаяние, генералът излиза от своя офис, извиква секретарката си и й диктува отговора си до виетнамските власти. Писмото до тях съдържа три думи: “Няма да стане!”.
5 години по-късно на 14 ти март 1973-та година, синът на генерал МакКейн, заедно с още стотици американски войни е освобеден от пленичеството си и върнат у дома. Докато е лежал в лагера, МакКейн е бил малтретиран жестоко, бит, ръган в рамената с ножове и щитовете от пушките на виетнамците. Осакатял завинаги, (той не може да си вдига ръцете по високо от гърдите), Маккейн през всичките години на своето пленничество е имал само една молба към своите надзиратели – ако може да го убият по-бързо. Американскят военнопленник, не е предал никой, не е искал да се срещне нито с журналисти, нито с правозащитни и хуманитарни организации, които да му помогнат. Заради своето неподчинение, към властите в лагера, той е наказа да лежи две години в единична килия. Синът на генерал МакКейн попада в плен, защото се връща на бойното поле, да спаси свой другар покосен от вражески огън. Приятелят на Макайн загива, той е тежко ранен, заобиколен е от около 100- тина души бит, влачен по пътя, малтретиран и противно на всякакви природни закони – оцелял.
Оцеляването е основното качество за Макейн. Но не ефтиното и не на всяка цена, а единствено и само героичното оцеляване. Оцеляването в името на една възвишена кауза.
Раждането на легендата от Канзъс
Кампания за привличане на туристи в щата Канзъс, наречена “Моля заповядйте в Канзъс!” обявиха преди няколко години от управата на щата. Брошурата, с която от щата “избиха рибата” на туристическият пазар в страната, а и накараха хората да изпопадат от смях съдържаше следната информация – “Канзъс – няма планини, няма море, няма плажове. Нищо няма! Няма и проблеми! Елате в Канзъс!”
Канзъс е може би едно от най-скучните места за прекосяване в Северна Америка, като се изключат, разбира се, канадските прерии. Тук наистина няма нищо, освен житни и царевични ниви, жарко слънце и един безкраен асфалтов път, над който въздухът леко трепери по време на летните жеги. Има и няколко стада бизони, но те са далеч от магистралата. И общо взето това е.
Канзъс обаче, е познат и с нещо друго. За местните индиански племена това е приказна земя, защото тук в просторните сини хоризонти, като че ли се допират небето и земята и от тяхното магическо докосване се раждат легендите. Канзъс е родното място и на една от най-големите легенди в съвременната и световна летиратура - Дороти от вълшебната история за “Магьосникът от Оз”.
Отново през 1968-ма година от Канзъс, тръгва легендата за едно хлапе, наречено Бери, което живее с баба си и дядо си, което е безкрайно щастливо тук при тях, но все не може да разбере едно нещо - защо, когато ходи със своите любими роднини навсякъде по улиците на градовете из Канзъс, всички се обръщат след тях да ги гледат. Бери не може да разбере, че майка му и нейните родители са бели, а той не е. Не може да разбере, че в страната в която живее, бели и черни се мразят, ненавиждат и убиват. Той не може да разбере, че е обречен завинаги, да бъде сам, раздвоен и отхвърлен – нито с белите, бял, нито с черните черен. Но, въпреки всичко, воден от любовта на своите бяла баба и бял дядо, Бери също като в приказките, решава да направи нещо добро, от признателност и благодарност, за тяхната вяра и любов към него.
Бери пораства, става Барак, даже и приема смешната фамилия, която я е наследил от африканския си баща – Обама. Когато става пълнолетен, той не си променя името, за да звучи по американски, премества се да живее в чикагското гето, става правист, политически активист, спасява от смърт 13 невинни души и никога дори и за миг, не забравя първото което е научил, от своето детство - че хората не трябва да се делят на раси и на религии. Че за да стигнат до щастието си, хората първо трябва да се преборят с бедността, с необразованността и с посредствеността. И Барак, също като идеалистът Дон Кихот тръгва да се бори с вятърните мелници. Също както е в легендата за самотния рицар-мечтател.
За концлагеристът от Виетнам и идеалистът от гетото в Чикаго
Днес, 40 години по-късно, когато пътищата на концлагеристът от Виетнам и на Бери от Чикагското гето се преплитат, в стремежът и на двамата да достигнат до най-високият пост на страната – президентският, ситуацията в Америка не се е променила много от далечната 1968-ма година.
Страната е във война, войската обезверена, настъпила е бедност, икономическа стагнация, инфлация, хората губят къщите си и работата си, престъпността отново е започнала да расте. Тежки времена в тежко време.
Ерата на Буш изпрати Америка в тъмното и в непредсказуемото. Дори и имигрантите, дошли легално или нелегално, масово напускат страната. Само за Чикаго, за да наемеш контейнер, в който да си побереш покъщината и да си я изпратиш у дома се чака по над 3 месеца. Настроението сред самите американци е също доста мрачно и песимистично.
Хората все по-открито започват да говорят за проблемите си, за кризата, за своето недоволство. В момента в страната климатът е такъв, какъвто беше през 1988-1989-та година в Източна Европа и България. Расте едно тихо, подмолно несъгласие, което, ако ги намаше изборите, след няколко месеца, е готово да експлоадира и да помете всичко след себе си. Изводът от всичко това е един – в Америка е дошло времето за промяна. За много голяма промяна.
Оцеляването е основоното за Макейн. И другото са трите думи – “няма да стане”! Макайн, също като Обама, е нещо като свой сред чужди и чужд сред свои. Неговите възгледи, програми и отвореност към либерлните промени карат много от републиканците да не го смятат за един от тях. Много пъти Макакейн е бил повече с демократите по време на гласувания, отколкото със своите съпартийци. Въпреки че той самият е в големия бизнес, жена му е от фамилия производители на бира, Джон не е от онези, които се оставят да му влиаят. Макар и да изглежда благ, характерът на старият войн е доста избухлив и това плаши онези, които ще се опитат да го накарат да заиграе по тяхната свирка, защото беловласият концлагерист, не отстъпва до последно от това в което е убеден, че е право.
За не го родината, моралът, другарството, войнската чест са над всичко. И това плаши, и тези които са с него, и тези, които са против него. Едно обаче, е ясно той е отворен към другото мнение и е готов да признае грешките си. И за разлика от Буш и останалите републиканци, това го прави много добър политик, който е предразположен към конструктивния диалог. Поне такова ми е впечатлението, след като го видях на живо в щата Уисконсин, как говори и се държи естествено с хората когато обсъждаха наболелите си проблеми с него.
Обама пък е идеалистът, който не сама плаши републиканците, но най-много започна да плаши дори и тези, които най бурно го аплодираха – европейците. Защото от тук нататък, ако Обама бъде избран, европейците ще трябва да излезнат от удобното си прикритие, зад гърба на Америка и да поемат ръководството на света. А това е задача, която още от сега кара безгрежно танцуващите по плажовете на Ибица и живеещи под наем от социалните си осигуровки европейци, да им се изправя косата и тайно да съжаляват за идиотът от Тексас, който със своята глупашка политика, разби американската икономика и изстреля в небесата европейските стандарти на живот.
Обама още от сега даде ясно да се разбере никой да не разчита повече, американски войски да ходят по света. За бъдещи военни конфликти, отговорността ще пада върху останалите партньори на САЩ в Г-8 и НАТО. Неговата политика е ясна и категорична – доста по-умерена външна политика, по социална и либерална вътре в страната. “Разградения двор”, който Джордж Буш оставя след себе си в САЩ и по света трябва да бъде вкаран в ред и който и да поеме Белия Дом след него, Макейн или Обама това ще му бъде първата и основна задача.
Кой ще бъде добър за България?
От всичко казано до тук идва и един логичен въпрос кой ще бъде добър за България. Ветеранът от Виетнам, с орден Стара Планина или идеалистът от Чикагското гето. Според мен никой, няма да е добър, за България, защото за да стане добър някой за България, България първо трябва да стане по-добра към своите граждани.
Ако България продължи да го раздава така безотговорно, както вече е една година от приемането си в ЕС, търпението на янките ще се изчерпа. Защото Америка се променя, тя ще се приближава все повече към западноевропейският модел на управление, в което големият капитал ще отстъпи мястото и държавата ще започне лека полека да се еманципира и това най-ярко ще проличи в идните 4 години. А България, се отдалечава от този моде и това вече започва да дразни.
Ужасно дразни!