simeongasparov.com

                         Съвременна Българска Литература

                       “Цигански късмет” или за непреходното в българския преход

                          Симеон Гаспаров

                         slgasparov@comcast.net  

                            Книгата на Пенчо Ковачев “Цигански Късмет” разкрива една ненатрапчива, елегантна, на места дори, някак си плаха, но същевременно дълбока и многопластова образност, която трансформира най-доброто от класическият, български, къс разказ. 
От неговата прозата, струи свежест, финес и поетична романтика, която впоследствие прераства в носталгична, отдавна забравена, но любима някогашна балада. Балада, в която преходното и непреходното, миналото и настоящето, ваят частиците на разпиляното ни и объркано, българско, съвремие, в чиято пъстрота, ежедневно преоткриваме красотата и магията на собственото ни, човешко несъвършенство.  Разказите му са балада, в която живота и смъртта, са се прегърнали страстно и танцуват блус, подобно на влюбени до безумие един в друг млади хора.
                            Когато се потопиш в страниците на “Цигански късмет”, неусетно разбираш, че две са движещите, подмолни сили на неговата книга. Едната това е смъртта. Смъртта, излязла изпод перото на Ковачев ни напомня, че всъщност това не е краят, а естественото началото, към което, ние, всички, рано или късно се завръщаме. Смъртта в неговите разкази, не е загърбена с булото на онази обреченост, загадъчност и мистиката, които смразяват сетивата ни от страхът към наближаващото непознато, а по скоро тя е претворена, в пристанището, в дома, в които ние винаги се завръщаме, след пътешествието ни из живота.
 Другата сила, в неговите разкази е любовта. Любов несподелена, неразбрана, неизживяна, но никога, никога, никога, не потънала в забрава. Любов, която, уж тлее, бавно в огнището на спомените, но която, всеки миг е готова да те погълне и изпепели, не само теб, но и целият ти свят. 

                                 Когато прочетеш едни от емблематичните разкази в книгата му, като например - “Китове Самоубийци”, “Цигански Късмет”, “Ракиено Време”, “Осман, който се зазида в черквата” и т.н., разбираш, че изгубено в живота няма. Особено, когато то е изстрадано. И преразказано от творец като Ковачев.
                               В белетристиката на Пенчо Ковачев, проличава също онази необикновенна и неповторима балканска метафора за живота и смъртта, която колкото повече я опознаваш, започваш да чувстваш, че нито смъртта е смърт, когато я има любовта, нито живота, е живот, когато тя липсва. И в това е квинтесенцията, магията, която дава тази неописуема сочност и сила на неговите разкази от книгата “Цигански късмет”.
                               Освен стилистично, разказите на Ковачев се отличават с богатството на своята тематичност. Тяхното многообразие, идва от другото “аз” на автора, което той владее до съвършенство - журналистиката. Прецизният, всеобхватен и хирургически прецизен журналистически нюх и усет е този, който от на пръв поглед травиална тематика, като например кризата на стредната възраст, емиграцията в чужбина, вътрешната миграция, упадъка на ценностите, социалното неравенство, прекалено дълго продължаващият български преход, беззаконието или пък престъпността, придава истинността и искренността на темите засегнати в разказите му “Цигански Късмет.
                               Журналистиката, смесена с писателският талант на автора, рисуват с малки цветни точици картини, в които бушува със страшна ярост ураганът на живота, в който безмилостно се блъскат балканските ни съдби.
 Разказите на Ковачев представляват една художествена и истроческа ретроспекция на лутащото се и почти напълно изгубеното в българския преход поколение. Но те са също и енигмата, която осмисля, очовечава и опрощава, греховете и паденията ни, които ние всички, малко или много изстрадваме по пътя ни към по-доброто. Енигмата, която прави от преходното непрехедно.