Денят, в който ние всички си благодарим!
Денят, в който ние всички си благодарим!
Историята за доброто, за един индианец, за група заселници и …за цял нов свят, преразказана, като по Йордан Йовков.
Симеон Гаспаров
Историята, започва някъде преди около 400 години. Едно индианско хлапе от племето Патуксет (Patuxet) което се казвало Скуанто, тръгнало с няколко от местните войни на лов из непроходимите, гъсти, гъмжащи от дивеч и зверове гори, разположени край бреговете, намиращи се на север от Бостън.
Индианците от племето Патуксет, преследвайки своята плячка, неусетно се отдалечили от своите територии и навлезли дълбоко навътре в зловещите, непроходими и тайнствени земи, които свършвали някъде там, където свършвал и света на индианците.
Някъде там, край гигантските, остри като ноктите на мечка гризли скали, където се разбивали пенливите вълни и откъдето започвала безкрайната, необятна вода.
Но така, както понякога се случва, опитните и храбри бойци, от племето Патуксет, които заедно с хлапето Скуанто, тръгнали на лов, станали плячка. Плячка, но, не на див звяр, не на вражеско племе, а на подобни на тях човешки, но бледолики същества, които носели дълги, гърмящи метални тояги в ръце. В индианският език, човешки същества се наричали останалите индианци, но тези, от бялата раса, нямали нищо общо с тях.
Бледоликите същества, заградили индианците, хвърлили им набързо един як бой, натоварили ги с ритници на гигантска дървена лодка и тръгнали през океана. По пътят, през пенливата, сърдита, безкрайна вода, гордите и смели индианци, от мъка и носталгия по изгубената си родина, бавно и мъчително, един по един започнали да умират. Оцелял само младия Скуанто.
През време на дългото пътуване, бледоликите харесали малкото индианско хлапе и след като се прибрали у дома си, в Англия, го дали на сър Фердинандо Горджис, чиято транспортна компания предприемала нови проучвания, на земите от Новия Свят, наречени Америка.
Минали няколко години, Скуанто станал млад мъж. Научил езикът и навиците на белите същества и лека полека, започнал да живее като тях.
Един ден, неговите покровители, решили да изпратят Скуанто обратно с кораб от там, от където, някога го взели, за да помогнел на нова изследователска експедиция, която тръгвала по стъпките на тази, която го отвлякла преди време.
Какво ли е било в душата на младия Скуанто, когато е пресичал океана и какви ли мисли са го обземали, когато видял отново, след дългата раздяла, острите зелени върховете на гиганските борове, извисяващи се над облаците, когато корабът им приближил бреговете на родните му земи, никой не може да каже, но истината е, че стъпил веднъж на своята територия, скритото човешко същество у него отново се събудило и той на мига, изчезнал по пътя, през гората, за дома си и зарязал екипажът от експедицията, да се тюхка и ядосва, край скалистите брегове на океана.
Тук историята на Скуанто би трябвало да завърши, ако беше писана от Уолт Дисни, разбира се, но слава Богу, че не е. Защото вместо да завърши, тя продължава, по един омаен начин, като че ли пренаписана, не от кой да е, а от нашия Йордан Йовков.
И така, връщаме се към бягството на Скуанто.
След неспирен, труден и продължителен бяг, заобиколен от зверове и вражески племена, след дълги дни и нощи, Скуанто най-накрая стигнал до своите земи. Но вместо радост и веселие, там го посрещнали болката, мъката и тъгата.
Неговите хора, били измрели до крак и той едиствен, бил останал жив от племето Патуксет.
Съседното племе Уампаноаг (Wampanoag), разбрало за Скунто, съжалили го, взели го при себе си и така, той започнал да живее отново, като нормално човешко същество сред тях.
Но нещо, като че ли не вървяло със Скуанто.
От годините в имиграция ли, от мъката по загубата по близките ли, но Скуанто не бил вече същия индианец. Не бил вече съвсем нормално човешко същество. Станал бил, нещо като нас, имигрантите, нито сред своите свой, нито сред чуждите чужд. Нещо, все не го свъртало на едно място и той все по често се улавял да ходи, навътре и навътре из горите, все по-близо и по-близо до бреговете на океана.
Една влажна, мъглива ноемврийска утрин, докато Скуанто си се скитал между боровите гори, край океана, видял група от около 50 мъже, жени и деца, също като онези, сред които живял, няколко години отвъд океана и които треперели и плачели от страх и безизходица.
Мръднало нещо в индианското му сърце. Спомнил си, той за времето, когато някога бил хлапе и когато той, също като тези уплашени и беззащитни хора, плачел от страх и безизходица в тъмната бездна на кораба отвлякъл го някога от неговата земя. Спомнил си Скуанто, как плачел от страх и безизходица, когато гледал как моряците, изхвърляли в океана едно подир друго, мъртвите тела на храбрите войни от неговото племе, на чиито войни, суровите сърца не издържали от носталгията им по дома и умирали тихо, кротко и достойно, там долу в мрачния, влажен и студен трюм на кораба.
Спомнил си Скуанто, също и за годините, които той прекарал сред същите тези хора, на другия край на света, които след като взаимно се опознали, вече не се страхували един от друг. Приели го в домовете си и го научили да чете, да пише на техния език, да прави карти на земята, морето, звездите и светът край него.
Излязъл Скуанто от шубраците, зад чиито клони скрито наблюдавал пришълците и на техния език ги запитал, чисто и просто къде са тръгнали такива едни изпокъсани, бедни, гладни, жадни, не мили и не драги на края на света. Какво, търсят те тук?
Хората, след като се посъвзели от уплахата и стресът, (все пак не били виждали жив индианец, а пък и да говори на техния език, им дошло малко в повече, нормално е!) помълчали малко гузно, гледали в земята от неудобство, докато един от мъжете, не се престрашил и казал, че били тръгнали да търсят щастието си, да видят мир и просперитет, защото там от където идвали бушували войни, раздори, завист, злоба, безразличие, бедност и безизходица.
Тук, пак ще се върна, малко назад, (просто няма как)!
Ако историята бе написана от Уолт Дисни, определено трябваше да се развие така - след като разбрал Скуанто, каква била работата, скочил от радост и възкликнал с пълни гърди от щастие - “Ей, от кога ви чакаме бе хора, айде идвайте по бързо -“Welcome To America!”. Завесата, би трябвало да падне и хепи ендъд на тази вълнуваща история да ни зареди с много нови и положителни емоции.
Но уви, ще трябва пак да се върнем към Йовковата версия на историята на Скуанто.
Значи, тези нещастници, тръгнали да видят щастие и просперитет, тук на край света, защото там от където идвали царували зависта, злобата, безразличието, бедноста и безизходицата, си казал младия индианец, след което, поклатил тъжно глава. Почесал се там където не го сърби. Седнал на тревата, под най-близкия до него вековен бор, извадил от джоба си една лула, запафкал кротко край загледалите го с любопитство, новопристигнали заселници и започнал бавно да си събира мислите.
Какво да им каже? Че това от което бягат си го има и тука, и то в изобилие, че това което, търсят да го видят го няма, няма го, не само там от където идват, няма го тук, а пък и май никъде го няма. И тъкмо, да им сподели, тези свои искрени наблюдения от преживяното от него по света и на родна индианска земя, погледът на Скуанто спрял върху тъжните очи на хората и нещо от вътре му проболо сърцето и нашепнало- “Абе, то че този свят няма да се оправи, няма, ама айде, поне да не разочаровам и да гледам да помогна с нещо тези несретници”.
Изправил се индианецът Скуанто, поотупал се от изсъхналата трева полепнала по мокасините му и като нашия овчар от Добруджа, Петър Моканина от Йовковия разказ “По жицата”, също като него, когато срещнал измъчения Гунчо, който с каручката си натоварена с болната му дъщеря Нонка, бил тръгнал из България да дири вълшебната бяла лястовица, която само и само, чедото му, ако можело от някъде да зърне и щяло да оздравее, така и Скуанто с изпълнено със състрадание, сърце казал на измръзналите, гладни, уплашени заселници почти същите думи, които Моканина казал на сломените от мъката родители на младата девойка- “Хора, ще видите, ще намерите каквото търсите! Само не губете кураж и вяра!”
Дали, Скуанто си е вярвал в това, което им е казал на тези изпаднали в беда хора, е без значение. Без значение е и доколко Петър Моканина от Добруджа е вярвал, когато казва на нещастното семейство на Гунчо, че ще видят Бялата лястовица! Няма как да не я видят - има бял вол, бяла мишка, защо да няма и бяла лястовица, нали? Значение, обаче има другото, по-голямото, по-смисленото, по-благородното, което Скуанто и Моканина са ни завещали и за което, като, че ли все повече и повече, не ни остава време - добротата.
Скуанто помогнал на заселниците. Завел ги при индианците, които го приютили, те ги нахранили, облекли. Скуанто, научил новодошлите как да ловуват, как да отглеждат царевица, научил ги как да общуват с местните племена. След една година на изпитания, трудности и непосилен труд, хората от колонията, които оцелели се събрали, без никой да ги кара, с местното племе и седнали заедно, като братя да поделят плодовете от набраната реколта. Това било някъде към 1620-та година.
Две години по-късно, през 1622-ра, Скуанто, последният войн от храброто и гордо племе на Патуксетите, се разболял тежко и скоро след това, се преселил във вечността, където племето на неговите братя, сестри, деди, вождове и шамани го очаквали и посрещнали тържествено с почести, които само един истински индиански герой, като Скуанто заслужавал.
След смъртта на Скуанто, дошли още заселници, и още, и още. Нямали край.
Почнали да не се понасят с местните, а и местните, вече съжалявали за белята, която си докарали до главата имайки вземане-даване с новодошлите емигранти.
Скоро, започнали войни, нещастия и беди. Същите, от които някогашните първи заселници потърсили подслон сред индианците край земите на север от Бостън.
Минали години и години, светът, хората, земята се променили, но останало само едно - споменът за онзи студен зимен ден, когато два различни народа, от две различни култури, с две разлечни вери, седнали и заедно си поделили плодовете от трудът, който те положили за да оцелеят. Денят в който се родила Благодарността!
Благодарността към Скуанто от земите на север от Бостън, който също като Петър Моканина от Добруджа, със своята малка история ни оставя една мила, хуманна, невинна магия, която прави дните ни по смислени, по нормални и по спокойни. Магия, чрез която винаги се сбъдва доброто в живота и в човека.
От мен и от моите братя емигранти, от племената край бреговете на Перловската река, прериите на Софийското поле, разположени под снежните скалисти върхове на Витоша, честит ви Ден на Благодарността!
Част от материала е излизал във в. България, Чикаго
