Пейзажи от Елджин*, рисувани със сняг
Симеон Гаспаров
slgasparov@comcast.net
(*Елджин е предградие на Чикаго, край река Фокс Ривър)
1.
Мътните води на Фокс Ривър бавно влачат блокове топящ се лед. Бели, пухкави, несъразмерни, като късове бял хляб, ледените парчета се блъскат в подпорите на бетонният мост, скриват се за секуни от погледа, преминават под тунела свързващ двата бряга на Елджин, след което се плъзгат към поредният праг, спъващ бягът на водната стихия. Продължават покрай покритите със замръзнали водни кристали клони на върбите надвесили се над калният бряг и изчезват в устата на казиното приличащо на кораб заседнал в плитчините. Казиното, забито като ръждясал нож в средата на сърцето на реката.
Чакам влакът от Чикаго да премине, да вдигнат бариерата на моста и да потегля към отсрещният бряг. Ауспусите на колите спряли на 31-во шосе край мен изпускат бавно синкав дим. Приличат на димящи лули запалени от духовете на вождовете от племето Алгонкуин, населявало някога горите край бреговете на Фоск Ривър.
Черен мъж гледа изпод вежди. Сърдит на целият свят, но сърдит най-много на себе си, той стои подпрян върху напръсканата с червен спрей стена до автобусната спирка. Топъл дъх излиза през ноздрите му, устата, завърта се около лицето му и за секунда образува около главата му нещо подобно на сивкав, прозрачен ореол.
Ореол, като тези на светците, рисувани по ронещите се тавани на черквиците край пустеещите селца из Балкана. Ореол, който зимният вятърът бързо разнася над улицата, над увитият в пластмасови торби, вечно мигащ червено светофар, над покривите покрити с мръсен, сивкав сняг.
Влакът вече е преминал.
Пътят е отворен, готов да поеме новата вълна от ръмжащи нервно коли и камиони.
Автобусът пристига и сърдитият чернокож изчезва зад покритото с изсъхнала пътна сол и кал стъкло. Изчезва тихо, безшумно, като един неосъществен светец, като едно несбъднато добро, оставено бездомно да се скита нагоре-надолу между етажите на ада и на
рая.
