simeongasparov.com

По “нормалния” път към Ада

 Или за поредната ученическа кланица, която стана край Чикаго

 Симеон Гаспаров - ДеКалб, Илиной

 slgasparov@comcast.net
 
 Всичко си беше точно както го знаем от филмите и репортажите по Си Ен Ен. Колите на линейките, с пробляскавщите червени лампи,  журналистите с фотоапаратите и камерите, бутащи се навсякъде и дразнещи с присъствието си, дори и най-спокойните хора, посърналите, облечени в черно опечалени близки на жертвите, ченгетата с черните очила, кожените якета и огромните автомати провесени им през врата, наклонените от февруарския вятър кръстове забодени в преспи мръсно бял сняг, запалените свещи, букетите с цветя, разхвърлени пред сградите, петната със засъхналата кръв от жертвите по тротоара. Даже и политиците с безупречно изисканите си костюми и те бяха там.
 Просто всичко си беше там - в Де Калб на 100 км от Чикаго, освен едно - липсваха смехът, радоста, веселите гласове кънтяли до вчера по алеите на университета. Нямаше ги, бяха си отишли! Бяха си отишли и младостта, и надеждата и безгрижието от веселия студенски живот. Нямаше ги вече в Де Калб.
 Те издъхнаха в следобедът в Деня на Влюбените, на 14 февруари 2008-ма година. Те издъхнаха застигнати от свистящите куршуми, които разскъсаха телата на  6-те студенти от Северно Илинойския Универсетет. Те издъхнаха от болката. Издъхнаха от кървящите рани. Издъхнаха, също както чистотата, невинността и радостта. Те си отидоха си с тях, така нелепо, както и нелепо бе отнет живота на младите студенти от Де Калб, чиято единствена грешка беше че бяха млади, че искаха да се изучат, за да успеят в живота, че вярваха в бъдещето и в успеха, който след дипломирането им от университета ги очакваше. Така както ги очакваше и животът пред тях, разперил широко ръце, готов да ги прегърне и понесе към новите изпитания, към новите радости, към новите отговорности, към новите надежди, които може би щяха да направят и малкият ни и объркан свят, малко по-добър.

 Животът ги очакваше, но за жалост, те не дочакаха животът, който бе отреден за тях. Животът, който ги очакваше да му се насладят, животът, който ги очакваше да го изживеят. Животът, който им бе отнет, безумно леко от техния бивш състудент 27-годишния Стив Казмиржак. 

 Да, всичко си беше по мястото, само че на нито един от нас, журналистите, на нито един от политиците, на нито един дори и от полицаите, не му се искаше да бъде там, по този тъжен повод. Повод, който ни удря като звънка плесница по бузата и ни кара, за кой ли път да почервенеем от яд и срам. Че това се случва отново, отново и отново. И да се запитаме, кой ли ще е следващия, който ще бъде принесен в жертва на корпорациите, които трупат баснословни богатстсва прадавайки свободно оръжието си, на всеки, безконтролно, безнаказано и безотговорно. Защото, това не е свободна пазарна икономика, това не е бизнес, това не е капитализъм.
 Това е мародерство! Мародерство, умело прикривано от определени политически кръгове и интереси, които пълнят банковите си сметки и които не ги слагат даже и в нашите Американски банки, а в швейцарските. За по сигурно!
 Най-лесния начин от Чикаго да се стигне до Северния Илинойски Университет е по Линкълн Хайуей. След като пресечете моста над река Кишуакии, продължете да карате по пътя още около 500-600 метра и на светофара, завийте надясно, по улицата наречена - “Нормал”- т.е. нормална. На нея се намира университета в Де Калб. Намира се на улица “нормална”, която днес няколко часа, след стрелбата в университета е всичко друго, но не и нормална. Освен “нормалната” тягостностна атмосфера в подобни случаи, която цари на нея.
 Пътищата между сградите на университетския комплекс са блокирани от полицейски конвой, който отбива прииждащите автомобили. За да отблъснат любопитните. Пред всяко свободно място за паркинг, властите са поставили знаци, че спирането е забранено.
 На тротоара по пътя, пред сградата, в която е започнала стрелбата, се натъквам на 20 годишния Логан и 21 годишния Мат, които са издигнали пред гърдите си кутии от картон върху, които е написано посланието им в памет на загиналите.
 «Нека ангелите ви въведат (в рая, б.а.)!»,  пише върху плаката на Логан и «Мрази нищо, освен омразата!»,  върху картона на Мат. Двамата младежи ми обясняват, че заедно с още няколко момчета от техния университет, се редували на смени по 45 минути, всеки час, в ледения февруарски ден, защото искали да покажат на света, че насилието не е решение на човешките ни проблеми. Докато ги питам може ли да ги заснема, ние се впускаме в един непринуден разговор. Казвам им, че съм покривал като журналист всякакви гадни събития, от убийството на бившия премиер на България, (Андрей Луканов б.а.), до окупираната от сръбските военни формирования столица на Босна и Херцеговина - Сараево. Но, от всички събития минали през главата ми, това което се случи в Де Калб, определено е най-абсурдното и недопустимото. И все пак, защо това става тук, в Америка, а не някъде, където изобщо нямат и частица от възможностите и удобствата, които ние имаме тук в САЩ, питам младите хора.

 «Тревожното е, не това което стана в нашия университет, а че самите ние, хората започнахме някак си да толерираме насилието в нашия живот», казва Мат. Според него, а и още няколко момчета, които ни слушат, станалото в университета е продиктувано от напрежението, което се чувства в американското общество. Според него, не само в САЩ, но в целия свят хората не трябвало да си затварят очите, а активно да се противопоставят на насилието в семейството, на улицата и в живота.  Мат казва, че хората трябва повече да си говорят, повече да се събират и да обсъждат своите и чуждите проблеми, той каза че единствения лек, за да се предотврати подобна трагедия е да отидеш и да кажеш на някой, който е нервен, «успокой, се, излез от тревогата, поеми дъх, за всеки проблем има решение».
 Когато казах на Мат и Логан, че съм роден в България, първото нещо което ме попитаха, е дали такива престрелки ставали и по училищата на България. Поне до сега нямаме такива случаи, им казвам. Докато си вземаме довиждане, те ми казват, че ще се молят това никога да не се случи и у нас в България.
 И все пак, мисля си нещо друго. Кой е злодеят, отнел животът на младите хора? Един, самотен, останал без майка, също като жертвите млад човек, бивш техен съученик. Един млад човек, един от нас. За чието формиране малко или много сме отговорни и ние като общество, като народ, като държава. Но той е също и рожба на нашата безотговорност.
 27 годишния Стив Казмиржак, който отне живота на 6 души в Де Калб и след което се застреля, иначе бил добро момче разпространиха, по медиите. “Доброто” момче, имало обаче, една малка мръсна тайна, която лъсна наяве, за съжаление след като невъзвратимото бе направено.
 Една малка мръсна тайна, която се оказа, не толкова мръсна, колкото драматична и не толкова тайна, след като достъп до нея имаше целия, ама наистина целия свят, след като тя бе сложена на видно място в интернет сайтът на Казмиржак, но само, като че ли докторите, тези, които се грижеха за младия безнадеждно изперкал млад мъж, не можаха да видят. Ето до къде води безотговорността. Особено тази - убийствената.
 Защото там, пред очите на целия свят, в своя интернет блог, човекът си бе написал следното кратко и ясно послание към света: “Мразя ви. Ще убивам. Оставете ме намира!” И ако на това му се вика добро момче, аз не знам какво би означавало лошо момче, в случая.

 
 Полицията отново си изми ръцете с твърдението, че убиецът  вземал
хапчета срещу психично разстройство, които спрял да ги пие малко преди трагедията. И толкова, нищо повече. И също като неговите доктори, че дори и учители, ченгетата заключиха - момчето било иначе добро.
 А, никой от тях, не обърна внимание, че “добрия” Стив е бил освободен от армията? След като отишъл на крака да се запише и след това бил освободен. Защо? Защото не му се ходило войник ли? Или е видял филма на Майкъл Мур - “Фаренхайт 9-11” и е получил съобщение от небето, че да се убива е грях? Да, бе да!
 Не вярвам, точно, сега когато безкрайната война по фронтовете на Ирак и Афганистан има най-много нужда от нова свежа кръв, така лесно да остави някой да й се се изплъзне, особено “лузър” като 27 годишния Стив Казмиржак.
 Пък и всеки, който е бил войник знае, че от армията, особено пък по време на война отърваване няма, освен ако…нещо май не ти хлопа дъската! Защото никой не ходи на война с откачалки! Да, те откачат, но после, но не и преди да стигнат фронтовата линия, а пък и тук армията е доброволна, наемна, професионална. Един път станеш ли войник, оставаш за винаги такъв. Но, само след няколко месеца и най-суровите американски фатмаци, подготвящи кадрите за Фалуджа и Карбала, са разбрали, едно, че на “доброто момче” Стив, нещо в главата и в душата не е наред. И го пуснали по живо по здраво! Нещото, което неговите лекари безотговорно подминаха!
 Мотивът, за нападението над училището, засега не е ясен. Четирима души са убити на място - трима студенти и стрелецът. Другите трима са починали в болницата, каза президентът на Северно Илинойския Университет - Джон Питърс. Според Питърс нападателят, завършил социология в университета, но не бил регистриран на територията на университетския комплекс с 25 000 студенти намиращ се западно от Чикаго.
 Статистиката обаче показа нещо много тревожно. Стрелбата в Декалб, беше четвъртата стрелба в американско учебно заведение само за … отминалата седмица, съобщиха от Асошейтед Прес. На 8 февруари жена уби две свои колежки в технически колеж в Батън руж, щата Луизиана, преди да се самоубие. В понеделник 17-годишен беше обвинен, че е стрелял и ранил критично свой съученик в гимназия в Мемфис, щата Тенеси. 15-годишно момче, което във вторник бе тежко ранено от друг ученик в град Окснард, Калифорния, изпадна в мозъчна смърт в сряда.
 Знаете ли защо в Дания, живеят най-щастливите хора на земята? Защото 400 години не са спечелили битка, война, не са се натягали да водят света напред и да дават акъл на хората как да живеят. Е, не са открили компютъра, не са стъпили на луната, не са. И какво от това, карат колелета, най-големите пияници са в Северна Европа, нямат апартаменти по небостъргачите, те и небостъргачи, май, че нямат! Нямат спортни Ес Ю ви-та, да порят пътищата като танкове, нямат Уолстрийт, но медицината им е безплатна. И университетите - безплатни. И най-важното - децата им са живи!!!
 От 8 години ние в Америка губиме битките и войните. Дано, поне в следващите 392 години, успеем да достигнем … датската, а не американската мечта!

www.bulgaria-weekly.com

Публикувано в брой 8 на  в-к България в “Чикаго”.