България 113 градуса по Фаренхайд
| Category: Коментар-България лято 2007 | 0 Comments
Пътешествие с кораба “Buigaria” из нетърпимите жеги на лято 2007
Симеон Гаспаров
slgasparov@comcast.net
Фирма “Тандем” ООД от Бургас, е от успешните в бранша за продажба на сувенири в България. От 15 години са в този бизнес, пише им го на уеб сайта. Един от техните хитови продукти, който се продава в момента по морето, е миниятюрен, красив лакиран дървен кораб с 3 мачти и 12 платна. Върви около 7-8 лева и хората го купуват като топъл хляб. Най-много го купуват чужденците. Хей така, с радост и от сърце, за да им напомня за топлото, чувствено българско лято, за морето, за Балкана и за всички нас.
Лошо няма! Дотук, всичко в тази кратка история за дървеното корабче с 3- те мачти и 12 - те платна, символизиращо милият спомен от незабравимото българско Черноморие щеше да е супер, просто ако нямаше една много малка, много досадна и доста гадничка особеност, която кой знае защо винаги, ама абсолютно винаги се случва в нашите български приказки.
На този кораб, най-отпред върху една лъскава, медена пластинка е написано - “Buigaria”! Точно така! Не е майтап! Не е нито “България”, нито “Bulgaria”, ами си е чисто “Buigaria”! Защото този прекрасен, малък кораб, издул платна, готов някак си да прекоси и най-бурните океани, не е направен у нас, в родна и позната България, а е внос от далечен и непознат Китай. Пише си го на етикета, който е закрепен върху средната мачта, заедно и с адреса на фирмата вносител.
Просто тази малка, невинна грешка, поставена върху корабчето от сергията за сувенири край морето, тази видима, невинна, на пръв поглед деформация, символизира нашата България днес, няколко месеца след влизането й в ЕС.
Сред незапомнени, умопомрачаващи жеги (рекордът беше в средата на месец юли, когато термометрите заковаха зловещото 113 градуса по Фаренхайт!), с препълнени с народ заведения, с безобразни пътища, с разнебитена инфаструктура, хубава на външен вид, но леко, почти невинно деформирана, България, нашата България, напук на всички физически, природни, икономически, политически, юридически и социални закони, подължава да я бъде и да се движи в правилната посока държава.
Забележете, да се движи в правилната посока държава! Как става това, какви са тези сили и процеси, които крепят тази страна, за да не рухне, може би ще бъде обяснено един ден от някой генен инжинер или антрополог от бъдещето, за чийто труд, определено би бил номиниран за Нобелова награда.
Просто тук в България действат друга логика и други закони, по които ние българите, някак си все оцеляваме. Това е мистерия, по мътна и по-нерешима от онази край Царичина дупка, още по-загадъчна, по-тайнствена и още по-мистериозна и от мистерията на българските гласове.
Дали пък, въпреки абсурдите не оцеляваме само за да го правиме напук? Просто, за да ги дразниме онези другите народи от чистите и подредени страни, с улици по които не паркират по тротоарите, без глутници кучета пред блоковете да нападат окъснелия пешеходец, онези страни с нормални площадки за децата, които да играят на воля и без страх че нещо лошо може да им се случи, с паркове превърнати не в кръчми и бардаци, с чисти планини, реки и езера, с гори пълни с дивеч, а не превърнати в евтино сафари за нагли туристи с претъпкани портфейли, с политици, които и за най-малката корупция биват заслужено наказвани, в страни където няма автоджамбази като Весо Парцала, който да си спира Ламборджинито за 250 000 евро на пешеходната пътека в центъра на столицата, да го дават по телевизията и ченгетата да ги е страх да го накажат.
Дали, не го правиме, за да дразниме онези от страните с облекчената и що годе уравновесена данъчна система, която не кара гражданите си да будуват цяла нощ пред КАТ само и само, за да си платят на държавата таксата, за да могат да си карат внесената втора ръка от някъде си кола, където докторите и таксиджиите не те рекитират за да си изпълнят дълга, където пенсионерите не ровят из боклуците, за да се изхранят, където хората не стоят с балтони през зимата, защото не могат да си платят парното, а пишман бизнесмени и банкери не ги стрелят посред бял ден из градинките където майките си водят децата за да си играят.
Дали, пък не го правиме всичко това от инатлък и келешлък, също като магарето от Езоповата басня, което ревнало на пирът в гората, хей така без причина, само и само за да си покаже магарията пред целия свят?
Дали пък ние българите, живеещи вън и вътре в България, не сме някакви герои от лошо преписан разказ от Франц Кафка и още по-лошо и по-абсурдно преразказан от бившия вокал на Хиподил – писателят Светльо Витков? Разказ с много смях, ужас, тъга, любов, горчивина и много не прикрити сълзи.
Дали пък, не оцеляваме, защото сме герои на някакво абсурдно реалити шоу, което го наблюдават боговете от небесните си владения и изпопадват от смях като ни гледат как си живееме и бъхтаме в милата ни родина?
Или пък, дали не оцеляваме, просто защото май Господ, наистина си е българин и просто сърце не му дава да ни обърне гръб?
По-приемливото обяснение е, че май че Господ си е наш човек. Защото няма как иначе, държава с такава объркана и хаотична система като нашата, с толкова много непредсказуема икономическа и политическа атмосфера да бъде в ЕС, а и на всичкото отгоре, да бъде толкова критикувана от партньорите си, а политическата върхушка управляваща страната да продължава да си прави необезпокоявана всичко каквото си пожелае.
Не знам! Просто въпроси, въпроси на които отговор скоро няма да бъде даден. Това е положението! Но истината е, че България все пак върви, върви напред и в правата посока!
Наблюдавайки процесите течащи в страната, определено може да се каже, че се чувства една лека прилика между днешна България и Америка. (Не се усмихвайте ехидно, лека прилика, казах!)
Истината е, че в много отношения и двете страни някак си се допълват. И в двете страни и САЩ и България партньорите им едвам ги понасят – САЩ в НАТО, Г-8, ООН, България в ЕС.
И двете страни, хич не се имат със съседите си – САЩ с Мексико и Канада, България с Македония, Гърция, Сърбия и Румъния. И в двете страни политиците безобразно лъжат – Джордж Буш и Дик Чейни – за Ирак, за Афганистан и за какво ли не. В България - Станишев, Първанов, царя и Доган за Р. Овч., за скритата приватизация, за досиетата, и т.н.
Тук обаче, България изпреварва леко САЩ, защото те поне имат нежното, но доста мощно рамо на съпругата на президента на Франция – Сесилия Саркози, която без страх отиде и доведе българските медици от Либия у дома, без да й мигне окото, докато целият свят имитираше загриженост за нещастната им участ. За нас янките, уви такава привилегия няма, поне до следващите избори през 2008.
И все пак вътрешно, в тази малко деформирана наша родина, нещо вече не е същото.Чувства се във въздуха, как нещо в нея се променя и трансформира към по-добро. Вижда се, че България днес, изглежда, като че ли по-скоро излиза от една тъмна епоха и навлиза във века на своето ново Просвещение. Чувства се как страната, поглежда все повече и повече в себе си. Интересува се от себе си, радва се на себе си, радва се на своите природни дадености, радва се на своите хора, които се трудят и живеят честно в нея и които я дарявят също с много нескрита и чиста любов. Хората обичат България!
Където и да излезнеш на улицата, в квартала, пред блока, чувства се как тази страна сваля едно тежко и ненужно бреме от себе си и започва да диша и да се движи по-свободно, по-уверено и по-изправено. Във всеки разговор с хората на улицата или кафенето, просто се чувства как снеговете от дългите зими на нашите недоволства, безпокойства и ядове бавно, бавно започват да се топят.
Хората на България, дори и в това горещо лято, само 8 месеца след влизането им в ЕС, са станали по-динамични, по-малко хаотични. Те някак си, без дори и да са го разбрали излизат от онова безцелно въртене около оста си, което ги караше преди няколко години да се чувстват обречени, изоставени и неразбрани от света. Днес в България има повече движение, повече положителна нагласа, има готовност за очакването на нещо по-добро, по-смислено.
Животът в България е станал някак си по безгрижен ( по-безотговорен, ме поправиха колегите от уеб сайта Фрог Нюз, когато им споделих наблюденията си от днешна България. Оказаха се доста прави!).
Въпреки всичко, животът в България е станал по-пъстър, с повече вариации и повече възможности от преди. Тук животът, не е така програмиран като в САЩ или Япония. Все още има едно омайване от емоцията че си българин и че си станал наистина част от голямото световно семейство.
В България, като че ли витае във въздуха една неподправена артистична активност. Тук ежедневно цари едно весело опиянение, което трябва да си признаем, към края на деня се превръща в тежко пиянство, което пък преминава в още по-тежък махмурлук, но това не се забелязва някак си, защото има оптимизъм. Оптимизъм! Да, това е мантрата, това е магическата дума на оцеляваща в трудностите днешна България.
Обикновенно се смята, че гръбнакът, върху който прогресът на една една нация и държава се крепят това е т. нар. средна класа. В България, за съжаление, тя все още е в процес на формиране. Тук се наблюдава една нова и уникална българска особеност, защото не средната класа, а хората от средната възраст са моторът който генерира енергията и кара страната да върви напред. Хората от средната възраст на България, са онзи скрит заряд, който неусетно измъква държавата от застоя.
Днешните 30-40 годишни хора на България, бяха онези, които сърцато се бореха години наред по стачки, студентски митинги и протестни шествия да променят нещата и след много лишения, те отново са онези, които издърпват родината от застоя.
Вижда се, че хората от средната възраст, са придобили една много по-голяма адаптивност към реалностите и предизвикателствата на деня. Те вече не се страхуват да напуснат сигурната си, но ниско платена работа и да потърсят друга, по – добре платена, не се страхуват да започнат живота си и кариерата си наново. Не се страхуват да застанат смело пред новите и непознати трудности на живота, защото вярата им, че ще ги преодолеят ги прави още по-силни, още по-уверени и още по-мотивирани.
Чувства се онова, което дълги години го нямаше в думите, в поведението, в разговорите на хората, а това е надеждата. И то надежда с главно Н! Чувства се готовността, тази градивната, да не се оставиш, на течението, а да живееш, да живееш и да се бориш и то в собствената си държава! Чувства се онази нескрита радост, че живееш, че си българин, че си тук и че това става сега, става днес пред очите ти.
България, не е вече държавата, която ще ти оправи проблемите или ще ти ги създаде, хората от среднатга възраст, знаят, че те и само те могат, те ще се борят и те и само те ще се преборят срещу несгодите в живота.