Не шансът прави съдбата на човек, а изборът!
| Category: In Bulgarian, Български, Симеон Гаспаров / Simeon Gasparov | 0 Comments
Журналистът Симеон Гаспаров:
„Не шансът прави съдбата на човек, а изборът!”
Симеон Гаспаров( Мони) е роден в София на 24 декември 1965 година. Завършил е в България Софийски Университет “Свети Климент Охридски”, специалност Българска Филология и University of Chicago в САЩ. Работил е в България като журналист във вестниците “Ритъм”, “Подкрепа”, “Новинар”. Има публикации също във вестниците “Монитор”, “СЕГА”. Негова поезия е публикувана във вестник “Хърватско слово” – Хърватия. През 1997 година идва в САЩ. Негови политически коментари са публикувани във вестник Daily Herald. От 2003 -2006 година е работил като месечен коментатор за вестник Northwest Herald.
- Мони, като журналист ти си работил за някои от големите вестници в България, отразявал си събития по цял свят, имал си изключителната възможност да интервюираш държавници и политици, между които бившият държавен секретар на САЩ Хенри Кисънджър. Какво те накара да емигрираш и да започваш всичко отначало?
- Да си призная, причината да предприема тази генерална промяна в моя живот и кариера е едно момиче от Денвър, Колорадо, с която се запознахме, докато тя учеше в Будапеща и която днес е моя съпруга. Искам тук обаче да подчертая, че аз напълно разбирам и съчувствам на хората, които като мен, водени от една или друга причина предприемат тези значими промени в техния живот и започват да градят кариерата си почти от нулата. Не е лесно, напротив, това е един сериозен избор и за всеки човек този избор е много личен и индивидуален. Но пък кой знае какво губиш и какво печелиш, когато започваш живота си отначало? Важното е да си в хармония със себе си, с вътрешното ти решение за промяна и разбира се, с най-близкия до себе си човек.
- Предполагам, че можеш да кажеш нещо и за ония години, в които си бил един от най-ревностните привърженици и защитници на демокрацията в България. Осемнадесет години по-късно разочарован ли си от това, в което си вярвал и това, което се случи в родината ни?
- Не съм разочарован от това, в което съм вярвал, а и продължавам да вярвам – т.е. в демокрацията, защото мисля, че тя просто не се получи, поне така, както би трябвало да бъде, в родината ни! Това, че в България има многопартийна система, че има наличие на компонентите, които позволяват да се каже, че има свобода на медиите, че има относително свободен, но пък безконтролен икономически пазар, не са основните стълбове на демокрацията. Деморацията - това са свободните хора, живеещи в свободното гражданско общество. Това е и значението на думата демокрация, на гръцки това означава демос – хора и кратос – управление. А не създаването на политически кланове или на местни самозвани феодали, икономически и политически олигархии, които си правят каквото си искат. Но не ме разбирайте погрешно, просто моето мнение е, че идеално общество не е имало, няма и няма да има. Що се отнася до България, моят скромен съвет към правещите законите там е да направят така, че освен да се избират депутати, да се избират и прокурорите, съдиите и шефовете на полицията така, както е в САЩ. Това може би донякъде ще балансира проблема с корупцията.
- Когато пристигна тук, кое бе за теб най-голямото предизвикателство - вярваш ли в т.н. „American dream”?
- Мечтата не може да бъде американска, германска, българска или каквато и да е. Мечтата не принадлежи на една нация или само на един човек. Тя принадлежи на хората, а не на държавите. Никога не съм вярвал във формулата “американска мечта” – така, както поне 200 процента от хората у нас си я представят – с голяма къща, басейн на двора, 7-8 коли в гаража. Защото това не е американската мечта! Това е мечтата на глупака, на комплексирания неудачник! Моята мечта е да има просперитет, мир, спокойствие, работа не само за мен и моето семейство, но и за всички хора по света и да можем ние, хората от всички раси, религии и държави да си отгледаме мирно и кротко децата и дадем шанс на другите поколения, които ще поемат щафетатата, наречена Живот, от нас. И все пак, за да разберат хората Америка, което си е само по себе си едно предизвикателство, аз ще се върна към моята голяма любов - литературата и ще препоръчам на тези, които искат да разберат какво всъщност е тази страна, какво представлява тя, нека хората да прочетат анализите на френския аристократ Алексис Де Токювил, наречени “Демокрацията в Америка”, писани през 1830 година и все така актуални и до днес, да прочетат “Американската изключителност” на бившия президент на Американската Асоциация по Социология на САЩ и професор по политически науки от Харвард д-р Мартин Сеймур Липсет, да прочетат на всяка цена “Приключенията на Хъкълбери Фин” на Марк Твен, книгата “По пътя” на Джак Кероуак, есето на Хенри Дейвид Торо – “Гражданско Неподчинение” и не на последно място поезията на Уолт Уитман, събрана в книгата “Стръкчета Трева”, като не пропуснат предговора към книгата, написан от самия Уолт Уитман!
- Какво е необходимо на един български журналист да пробие в американска медиа - професионализъм, талант, промяна в манталитета?
- Нахалство и инат! Същите качества, с които ще трябва да пробие не само в САЩ а и в България. И да гони неуморно целите си! Е, и малко късмет трябва, но късметът навсякъде е необходим. Тук отново искам да подчертая, никога човек да не се надява прекалено много или пък да се отчайва прекалено много. Ако стане и успееш, добре, като ли пък не стане, какво да правиш - да се предаваш и да легнеш болен ли? Гледай си живота и да не ти дреме, че не си станал голям бос. Животът продължава и трябва да се живее! Аз научих точно тук в САЩ най-голямата мъдрост в живота си. А това е, че не шансът прави съдбата на човека, а изборът! Той ти определя съдбата! Изборът, който ти правиш в и със своя живот!
- Е, все пак има някакви разлики - например заплащането ?
- Виж сега, ако си млад и неопитен, в която и да е професия винаги ще започнеш с малко пари, не само в САЩ или България, но и навсякъде по света, докато не се докажеш. Това е положението! Когато се докажеш, това е вече друга история. Моят съвет към младите хора, насочващи се към репортерството е да знаят, че това е професия, в която ти постоянно се развиваш и трябва постоянно да доказваш и да доказваш себе си. В журналистиката не можеш да стоиш на едно място, защото спреш ли този ритъм, отиваш на кино. Не забравяйте, че тази професия е професия, която взима повече от теб, отколкото ти дава, тя е нещо като пристрастеност. И дори да спреш да я практикуваш за известно време, рано или късно ще се върнеш към нея. Като старата любов е, която ръжда не я лови! Това е журналистиката! Не знам дали знаеш, но има една такава шега, че да си журналист не е професия, а диагноза! И все пак аз наистина много обичам тази малко шантава, но толкова прекрасна професия – професията на журналиста.
- В твоите статии в местния Daily Herald -„About immigrants”, ти третираш чисто имигрантски проблеми. Един такъв изключително спорен и по-актуален от всякога проблем е нелегалната имиграция - това е един Дамоклиев меч, който виси със страшна сила. Твоя коментар за това?
- Проблем има и той е в това, че е нарушен основния принцип, записан върху статуята на свободата, който гласи така: “дай ми твоите бедни, болни, уморени, твоите неудачници и така нататък, (карам по памет тук) и аз ще ги направя хора. Това го пише на сатуята на свободата и тази формула е загърбена. Сега на имигрантите в САЩ се гледа като на процент, а не като на индивиди. Има свободна квота за имигранти и хайде да я покрием, все едно се състезаваме колко чувала с картофи да наберем на полето. И от точно това недоглеждане проблемите идват с гръм и трясък. Защото се приемат квоти, проценти, а не индивиди с определени човешки ресурси и умения? И затова, разбира се, идващите със зелена карта в САЩ от България 90 процента не са щастливи тук. И им е тежко, и не могат да свикнат. Защото не са наясно какво са имали там и какво търсят да постигнат тук, на другия край на света. А я вижте, като дойдат кубинците, преплували океана с две гуми от трактор сред гъмжащо море от акули и ми кажете честно кой е по- ценен за обществото, за държавата, че и за самия себе си - нашия човек, където има къде да живее в България, не е гладен, жаден, облечен е добре, има кола там, не се хаби много, много за работа или прехрана, кеф му е да си ходи на море или на планина и няма кой знае какви грижи и като дойде тук, започва да му е криво, да се тюхка, да пъшка, абе започва една балканска трагедия. Или този другия, който няма нищо зад гърба си, но е рискувал живота си само и само да стъпи на тази земя.
И какво излиза, че според процедурата, нашият със зелената карта, на който постоянно му е зле тук, който стои подтиснат, измъчен, не му се седи в САЩ, не му се работи каквато и да е работа и винаги намира недостатъци във всичко, което го заобикаля и го сравнява с това какво е имал там в България, или този човек, който е щастлив само и само защото е дошъл в Америка и че лошото е останало зад гърба му. Ето, сега според закона излиза, че нашият по-заслужава да остане в Америка, а онзи, другия го връщат обратно. Това честно ли е? Не е, разбира се! Според мен трябва да се спрат тези лотарии със зелените карти и да не се заблуждават нито американците, че помагат на българите, нито българите, че си помагат на себе си или пък, че ще изкарат бърза печалба и че ще се приберат в България първи милионери. Това е илюзия. Даже ако може, бих предложил на тия, на които не им изнася тук, да им се вземат зелените карти и да се дадат на нелегалните имигранти, които искат да работят и да живеят в страната.
- Преди няколко седмици списание „Тайм” определи 100-те най-влиятелни личности в света и в този списък липсваше името на Буш-младши. Това според теб означава ли, че още преди да приключи мандата си, той вече е„политически труп”?
- Буш не е за “Тайм”, той е за Шекспировия театър. Той е може би най-драматичния образ в най-новата история на света. И неговата драма идва не толкова от трагедията на 11 септември, а от невъзможността да се възползва от момента и шанса, който историята му даде, за да стане най-обичания и най-уважаван президент, не само на САЩ, но и на света, и той с такава лекота проигра тази уникална възможност. Така че тук говорим за една голяма, голяма драма. Но и на тази постановка иде скоро краят и дано поуките от нея бъдат взети от този, който ще наследи Белия Дом.
- В коментарите си по повод предстоящите президентски избори едно от известните политически шоута тук заяви по адрес на един от претендентите - Барак О’Бама, че името му не звучи президентски, а звучи по-скоро като на собственик от веригата магазини „7-eleven”. Мислиш ли, че Сащ са готови да изберат за президент афро-американец или пък жена, визирам кандидатурата на Хилъри Клинтън?
- Америка е готова за всеки един от тях. Америка не е готова за втори такъв като Джордж Буш. Тогава вече ще стане катастрофа. Аз мисля, че е време жена да застане начело на тази държава и това ще е Хилари Клинтън. Иначе аз мога да ви уверя, след разговори, които съм водил с обикновени българи от Чикаго, които имат право да гласуват тук, един много голям процент от техния вот ще отиде към Обама. Дано само той не стане опортюнист, които сме видели в изобилие и тук, и в България.
- Вече споменах това, че си правил интервю с Хенри Кисинждър. За него казват, че ако има пророци в международните отношения, то той е един от тях. Ти как би го описал?
- Това, което ми напрпави впечатление бе, че той е един много приятен и много учтив човек. Аз не съм работил с него, а и когато той е бил на върха на славата си, аз бях едно 7-8 годишно хлапе, живеещо в Софийския квартал Банишора. Аз много се изненадах, че се съгласи да разговаря с мен и не очаквах да седне да ми дава интервю, но той се съгласи, може би защото му казах, че съм от България, а пък и бях преди да дойдат американските медии и на него му стана много приятно. Това интервю го публикуваха през 1999 година моите колеги от бившия ми вестник Новинар в София. Знаеш ли, Кисинджър ми каза, че България е много важен партньор за САЩ и че те много разчитат на приятелството си с нас. Аз, да ти кажа честно мислех, че човекът, нали все пак е бил дипломат и май се опита леко небрежно да изчетка похабеното ми Балканско самочувствие. Но сега, като гледам как се развиват отношенията между двете страни си мисля, че май той беше прав тогава да каже тези думи.
- Освен с журналистика се занимаваш и с поезия. Доколкото знам сега също работиш върху нещо. Какво е то?
- Работя над няколко проекта, повечето са свързани с писане, редактирам мои стари неща, проучвам пазара за издаване на някои мои творби тук в САЩ, също така се занимавам с двете ми дъщери Ангелина – 6 г. и Палома, която е на близо 4 години. И така общо взето денят ми минава. О, да опитвам се да карам каяка ми по реката до нас.
- Имаш вече една издадена книга, наречена”Театър на неАбсурда”. Аз имах възможност да прочета част от нея и ми се стори, че като всеки интелигентен човек доста философски гледаш на нещата, за това ще ти задам и един такъв последен въпрос - абсурд ли това, че ние, имигрантите, живеем там, където не принадлежим, а не там, където искаме да умрем.
- Не, не, чакай сега! Никой не говори за умиране тук. Аз ще ти кажа това, което ти ме питаш по друг начин - ние, имигрантите, сме малко авантюристи, търсим предизвикателства, живеем там, където работим или си отглеждаме семействата и като ни писне, можем да си се приберем, когато си поискаме. И в това няма нищо абсурдно. Виждаш ли, даже имаме повече шансове от хората в Германия, Канада, САЩ или където и да е по света, защото ако на германеца му писне да живее в Германия, къде ще отиде горкия? Направо жал ми става, а ето виж ни нас, имигрантите, като не ни хареса в Германия или Канада, си отиваме в България. Така че моят съвет към братята и сестрите имигранти - без излишни драми и гледайте напред. Живеем в глобален свят, свят с много перспективи, да, наистина и с много проблеми, но и с много, много нови възможнтости и надежди.
Мариела Желева
Вестник България, Чикаго бр. 22 - 2007година