simeongasparov.com

10-ти ноември 1989 година размисли за българската нежна революция или “драмеди” по нашенски*
  

Симеон Гаспаров

  slgasparov@comcast.net
                            В увода към своята книга “Граждани”, посветена на Френската Революция от 1789-та година, харвардския учен Саймън Шама, описва една много интересна история свързана със събитията от онова време.

 Някъде към 1814 до към 1846-та година в центъра на Париж, на мястото, където се е намирала Бастилията, била издигната грандиозна статуя, висока колкото 5-6  етажна сграда, изобразяваща гигански слон, изваян от гипс. Идеята на авторите на това умопомрачително революционно творение, била че слонът, символизирал силата, моща и величието на победата на “новия” свят, над стария свят, която се извършила благодарение на Френската революция (разбира се!) и която, като един могъщ слон, щяла да размаже идеологическите противници и врагове на младата република.
                      Няколко години по-късно, това монолитно творение на революционното вдъхновение, се превърнало в една жалка и още по-смешна гледка. От дъжда, вятъра, слънцето, от променливото време, а и от невъзможността да  се намерят средства за ремонт на статуята, “Слонът на революцията” както го наричали, започнал бавно да се руши. Първо му паднало едното ухо, после бивникът, опашката. А пък от очите му останали две черни, празни дупки, в които врабчетата, започнали да си правят гнезда. Накрая, като за капак му се разпаднал и хоботът.

                                   Така, след своето триумфално и парадно откриване, паметникът – символ на Френската революция се превърнал в купчина прах, която била разнасяна от вятъра из улиците на Париж и само споменът от “Слонът на революцията”, останал  като анекдот да битува сред жителите на града. Не след дълго, на мястото на гилотирания крал Луи, “променената” Франция се сдобила с нещо доста по-голямо голямо от крал – император, който се казвал  Наполеон и който на всичкото отгоре, възстановил и сложил отново на власт …“омразната и ненавистна” Бурбонска кралска династия.
                                 200 години по-късно, нещо подобно се разви и у нас в България. На 10-ти ноември 1989-та година и ние, като французите от онова време,  усетихме духът на революцията, на промяната, на смяната на една държавна система с друга. Беше невероятно, опияняващо, възнасящо духът събитие. На този ден, ние всички бяхме не само щастливи, но и горди че видяхме с очите си, нещо, което милионни като нас из Източна Европа не успяха. Бяхме щастливи, но и горди, че участвувахме в него, че някак си допринесохме то да се случи. Бяхме щастливи, че усетихме вкусът на другото, на непознатото, усетихме вкусът свободата!

                                              И беше интересно! Ах, колко интересно време беше тогава да си българин, да си в България, да бъдеш един от промяната. И да знаеш, че макар и малък и обикновен, ти си онази частица, без която промяната, не би се осъществила! Без която “доброто”, не би могло да победи “злото”.
                                              Но, както са казвали в Древния Китай, “тежко и горко, на онзи, който живее в интересно време!” А нашето, българско време беше и продължава да става от интересно, по-интересно, че направо да ти се доплаче!
                                                Защото и днес 20 години след тези събития, връщайки се назад във времето, ние отново и отново сме изправени пред въпроса, който години, не ни дава покой, който идва като призрак в нашето съзнание и остава там дълго и мъчително повтаряйки ни до подлуда един и същ досаден рефрен, а той е - дали всичко това което стана у нас в България, на 10-ти ноември, когато един модел на държавно устройство, на диктатура, на подтисничество, на еднопартийно управление, действително се смени с друг, по-хуманен, по-демократичен, по-морален, по-честен модел. Или просто, както в историята за френският слон на революцията, цялата тази бутафорна, козметична промяна започна като нещо грандиозно и неусетно, след това се превърна в купчина ненужна прах носена из годините и историята.

 
                                           Ще цитирам отново харвадският историк, който отговаря в книгата си “Граждани”, относно, какъв е ефектът от Френската революция и какви са последствията от нея, със следното семпло изречение - “Рано е да се каже!”. ( Книгата “Граждани” на Саймън Шама е написана и публикувана през 1989-та година в Ню Йорк от издателство Рандъм Хоуз. През 1990-та година, същата тази книга печели една от най-престижните награди за документалистика в света, наградата - Ен Си Ар) .
                                     Все пак, рано ли е да се каже, днес, какво донесе 10 ноеври на нас и на България. Може би! Може би е прекалено рано. А може би, вече е твърде късно.
                                      За да разберем материята и вникнем в дълбината и същността на “събитието” наречено 10 ноември, нека се опитаме да направим един експеримент. Вземете първия случайно попаднал ви под ръка вестник, отворете го и внимателно прегледайте събитията от деня. Сборът от новините върви в почти следния ред - корупция, престъпност, рекет, искане на оставки на висши държавни служители, повишаване на цените, криене на досиета и т.н.
                                 Идете в най-близката библиотека до вас, разровете се в изданията от преди 13 години, (например 1996-та година). Какво виждате? Същите новини. Прегледайте тези от преди 15 години, 16, 17, 18 години – едно и също - корупция, рекет, престъпност и т.н, и т.н. Един дълъг, тежък, агонизиращ поток от събития с предопределен край. Край, който ти оставя все същата натрапчиво-горчива, но напълно притъпена, вече болка  и в сърцето, и в душата. И това е вече - 20 години! Или казано на езика на черните улични музиканти от Чикаго - Same old blues!

                                     Изобщо, каква я мислехме, а каква стана?
                                    Стана една – “драмеди”, но по нашенски. Ето това стана!
                                    Драмеди е сравнително нова дума в английския език. Тя влиза в употреба през 1986-та година, когато Гилдията на Режисьорите на Америка, номинира телевизионният сериал на САЩ “Moonlighting” , едновременно в двете категории - Най-Добра Драма и Най-Добра Комедия на годината. Безпрецедентен случай в цялата 50 годишна история на организацията.
                                   Също като нашата, безпрецедентна в историята на “нежните”  революции, мила, родна,  типично българска “нежна революция”, която не беше нито толкова нежна, нито толкова революционна. А си беше един миш-маш, който успя да направи от събитията малко преди, около и след 10-ти ноември, а и последствията от тях, чисто и просто една – драмеди!

                            Драмеди, която започна като епична и героична драма, а продължава вече 20 години, като абсурдна комедия, с все повече сърдити и недоволни от нещо участници, които се качват на българската политическа сцената и които участници, слизат от нея, усмихнати, успокоени и дори удоволетворени. И така, докато дойдат другите…
                             Парадоксалното тук, в нашия случай е, че все пак тази т. нар. нежна родна революция успя!
                             Успя и за едните, и за другите.
                             Успя, за тези, които се бореха за свобода на словото, за човешки права и демокрация, за тези, които се бунтуваха срещу режима на Тодор Живков, срещу еднопартийното, тоталитарно управление на страната. Успя! Да, успя, но пак нещо, като че ли не е наред. Защото свободата дойде, но не по начина, по който дойде при чехите, унгарците, германците, а  дойде, като подхвърлената от боговете кутия на Пандора, която отвори широко вратата на нашия живот към нови злини и беди, за които и не бяхме си представяли че ще ни сполетят.

 
                                              Злини и беди като отвличания по сред бял ден, рекет, като престрелки с автомати по улиците, като орди бесни банди, вилнеещи из страната, като дилъри свободно продаващи дрога около училищата. Злини и беди като страх, но не от партийния секретар или махленското ченге, а от новите богаташи, от новите политици, от новите престъпни групировки, превърнали цели райони на България във феодални владения със свои закони и закрепостни от беднотията и безизходицата селяни. 
                                             Падна стария строй и като че ли изведнъж се намерихме в центъра на водовъртеж от беззаконие, анархия, наглост, арогантщина, первенющина, злоба, ненавист. И всичко това, облечено в една перверзна форма наречена “демокрация”. Демокрация, която нямаше, няма и никога няма да има нищо общо с реалната, с истинската демокрация.

                                 20 години след 10-ти ноември 1989-та, а ние отново сме изправени пред същата несигурност за утрешния ден, заплатата отново е смешно малка, цените отново прекалено високи. Както и преди.

                              Да наистина, в Европа сме, не че някога не сме били! Нещо повече, партньори сме на “големите” в света и в НАТО и в ЕС. Пътуваме без визи из Европа и половината свят.  Да, благодарение на промените, настъпили след 10-ти ноември,  но пак с усещането, като че ли сме просяците, пак с усещането, като че сме лошите, пак с усещането като че ли сме нежеланите.
                               Но нашето драмеди не свършва дотук!

                               Промените от 10-ти ноември успяха да помогнат и на другите. Не само на тези, които искаха, и се бореха сърцато и безкористно, тази промяна в нашия живот да настъпи, но и на тези, които не я искаха, а именно червените аристократи и червената комунистическа буржоазия, които и след 10-ти ноември останаха на власт!

                                                Тeзи, които създадоха трудовите лагерите, които национализираха частната собственост, вкарваха учители, свещеници, писатели, банкери, бизнесмени, издатели на издания и по-различно мислещи от масата хора, по затворите. Тези, които ни заблуждаваха със светло бъдеще и които мълчаха за експлозията в Чернобил и накараха народа на България да излезе на манифестация за 1-ви май, въпреки нахлулата радиация от заразените райони на Украйна. Тези, които се криеха по резиденциите си и изнесоха парите на България по банките из Австрия и Швейцария и които, не само, че не бяха наказани, но оцеляха. Оцеляха през всичките трусове на историята, не изчезнаха като динозаврите, а се приспобиха първи към промените, от които промени излезнаха първи бизнесмени, първи частници, първи милионери, първи издатели на “свободни” издания, в България. Първи както винаги във всичко.
                                              За да е нашето драмеди още по-пълно, тук трябва да се отбележи, че не преди, а след 10-ти ноември (забележете!),  бившия диктатор на България Тодор Живков, получи преживе най-голямото си признание, на което той лично присъствува, когато през 1996-та година в Правец го провъзгласиха за почетен гражданин и герой.  Признание, което не получи, нито през живота си, нито след смъртта си, нито един истински дисидент, борел се за правото на свободата и на демокрацията на България.

 
                                            И за да може съвсем, ама съвсем, нашата дългоочаквана 10-то ноемврийска промяна, да заприлича на станалия за смях на хората, френски Слон на революцията, от началото на 19-ти век - същата тази, червена аристокрация и червена буржоазия, за да се съхранят и бетонират завинаги в управлението на България, взеха, че върнаха от Испания в страната Неговото Величество Симеон Втори, на който му сервираха на тепсия половината от Рила и Пирина, че и управлението на държавата.
                                           Изобщо, получи се също като в ефтините, играни по селските панаири бурелески, всеки един от участниците на тази нашенска 10-то ноеврийска  драмеди успя!
                                            Е, тогава има ли смисъл да се празнува и помни датата 10-ти ноември?

                                            Тук, ще трябва да се отговори с един въпрос.  Знаете ли какво, освен всички злини, било сложено в кутията на Пандора, с която боговете на Олимп, поискали някога да затрият несъвършения човешкия род? Там в тази кутия наблъскана с жестокости, злини, беди и омраза била сложена …Надеждата!

 
                                Една малка, крехка надежда, която въпреки всичкото зло край нея, мъждукала в мрака и заради, която хората успели, напук на боговете да оцелеят! Надеждата, това е което 10-ти ноември ни показа, че го има! Надеждата, която въпреки несгодите, лъжите и подлостта, ни накара да се осъзнаем и да я намерим  вътре в нас, в обикновените, борещи се вечно с несгодите на живота хора, които независимо, дали имигрираха или останаха, започнаха изграждането на новата, на по-добрата, на по-достойната България. На нашата, не тяхната, България!

* Материалът е писан през 2007-ма година и е публикуван във Фрог Нюз и в-к “България”!

**Снимките са крадени от интернет, плюс няколко мои!